Свобода и/или сигурност

Свободата и сигурността са две от основните човешки потребности и никой от нас не е избегнал това да бъде подвластен на тях. Ние имаме нуждата да бъдем свободни, да разполагаме със себе си и времето си както намерим за добре, да правим избори и да не се съобразяваме с чуждото мнение. Имаме нужда и от сигурност – да знаем, че няма изневиделица да се появи животозастрашаваща опасност или изведнъж да изгубим всичко, което сме градили. Нерядко, обаче се оказва, че животът ни е построен по такъв начин, че това са два взаимоизключващи се стремежа. Често свободата е за сметка на липсата на сигурност и обратно – за сигурността се заплаща със собствената свобода.

Исторически погледнато хората винаги са се борили за свободата си и наистина човечеството търпи развитие в това отношение. Робовладелчеството, тоталната власт на религиозните канони и авторитарните режими в по-голямата част от света са останали в миналото. Не можем да кажем, че днес живеем в пълна свобода, тъй като парите и консуматорството са това, което сега ни ограничава, но днешният човек като цяло има много повече възможности и свобода за действие от този, живял преди сто, двеста или петстотин години. Същевременно сякаш се забелязва една противоречива тенденция – колкото хората стават по-свободни, толкова повече те се плашат от собствената си свобода и се стремят да избягат от нея. Най-драстичният пример за това е „страхът от свободата” при осъдените, прекарали дълго време зад решетките. Нерядко това довежда и до самоубийство.

Хората се страхуват да бъдат свободни. С голямата свобода идва и голямата отговорност, идва и липсата на сигурност. Затова съществуват множество модели, които представляват опит да се разреши този вечен конфликт, но те са деструктивни и патологични по своята същност.

Единият модел – това е тоталният конформизъм. Всеки човек проявява в някаква степен социално желателно поведение, но тук говорим за тотално пренебрегване на своята собствена личност и живеене изцяло в служба на другите. Конформистите нямат свое собствено мнение или ако имат, те с готовност го пренебрегват и изпълняват желанията на околните. Зад всичко това се крие страхът, че ако не бъдат подчиняеми, те няма да бъдат приети от другия, ще бъдат отхвърлени, ще изгубят сигурността и ще са отчуждени. Това като цяло са хора, които не са развили способността да отстояват себе си, като същевременно продължават да бъдат част от групата, липсва способността за балансиране между асертивност и учтивост.

Другият модел – това е вписването в структури, които са авторитарни и са от садо-мазохситичен тип. Примери за такива са военните, политическите, някои големи компании. Характерното за тях е строго определената йерархия, при която всеки си има шеф и подчинени. Така всеки член на групата бива мачкан и управляван от своя началник, а той от своя страна се държи така спрямо служителите си. С колкото и деструктивизъм да е изпълнена една такава институция, тя носи сигурност – всичко е ясно и точно, всичко е подредено, всеки знае какво да прави и как да се държи. Те се явяват особено примамливи са за „натрапливия” тип личности, които се стремят именно към сигурност чрез подредба на всичко и всички около себе си. Свободата, спонтанността – това са качества, които са омаловажавани от натрапливите.

Друг модел е деструктивизма, разрушителността към всичко и всички около себе си. Агресията винаги е реакция на страха. Човек е враждебен и напада понеже се страхува. Страхът, който носи свободата, страхът, че ако си себе си ще бъдеш отхвърлен, пренебрегнат и изключен от групата води човека към деструкцията. Тъй като той непрекъснато очаква да бъде нападнат действа на приницпа „по-добре да удариш пръв”. Така парадоксално заради собствената си агресивност той е изключен от обществото, което допълнително засилва неговите убеждения.

И трите модела са обединени от една обща характеристика и това е именно – липсата на баланс. Когато човек не намира средата между двете крайности на един конфликт – каквито са свободата и сигурността – той е склонен да изпада в деструктивно поведение, което му носи единствено проблеми. Именно в намирането на баланса между двете ние можем да изградим работещо и удовлетворяващо ни поведение. Трябва да отбележим, обаче че „болестта” на отделния индивид отразява тази на цялото общество, понеже ние и днес продължавам да живеем в една реалност, която сякаш не позволява да комбинираш свободата и сигурността.

 

Автор: Иван Алексиев

Тази и други интересни статии можете да намерите в онлайн списание за психология “Посока” на адрес: http://slance20.ovo.bg/Spisanie_Posoka-broi_46.pdf 

Почивка

Лято е. Много хора се отправят на почивка или на морето или на планина или някъде другаде… но можем ли наистина да си почиваме? Знаем ли как да реалскираме и наистина да се възстановим след дългата уморителна работа? Някой учил ли ни е някога на това или се препдолага, че по природа ние трябва да си знаем как става?

Колко често се случва, когато ние сме в почивка, независимо от това дали сме отишли някъде или сме си просто вкъщи, ние всъщност да не успеем да си починем истиснки. Вярно е – далеч сме от работата и задълженията, но умствено ние продължаваме да бъдем „там”. Излегнали сме се на плажа, но мисълта ни продължава да се занимава с проблемите, които не сме решили. Докато тялото лесно може да си почива от физическо натоварване, за ума ни това е много по-трудно в интелетуално и емоционално отношение.

Ние можем да отидем дори и на Хаваите, но ако не можем да успокояваме ума си няма да има никаква полза. И обратно – успяваме ли да се откъсваме, да спираме непрестанния поток от мисли и да се наслаждаваме на момента, едно походче на няколко километра от града ни е предостатъчно. Именно затова е изключително важно човек да развива способността да се радва на момента, да успява да улови малките неща, тук и сега, които му носят удоволствие, да спира да мисли за миналото, настоящето и бъдещето, да спира да прави вечни планове и да „чертае” умствени проекти. Защото докато се занимава с тях не черпи плодовете от вече постигнатото.

При това положение как човек да успее да релаксира истински, как да спира мисълта, как да се радва на това, което е тук и сега? Живеем в свят, в който толкова много сме свикнали да мислим и да разсъждаваме непрекъснато, че сме се отучили от спокойното чувство на наблюдение и спокойствие. Медитацията е един страхотен способ да се завърнем отново към същността си, да се научим да улавяме мига, защото той е само миг и съвсем скоро ще изчезне и да се радваме на нещата около себе си.

Винаги се започва с малки стъпки. Първоначално за човека, свикнал вечно да обмисля и премисля от къде идва и накъде отива е много трудно да спре. Началото винаги е най-трудното. Затова винаги се започва и с нещо елементарно. Например – колко много хора слушат музика просто по инерция. Пускат си я и до там – не и се наслаждават, не се концентрират върху нея, тя просто си върви, а те продължават да премислят своите проблеми. Така все едно музика изобщо няма. Ако в такъв момент човек се опита да отпусне себе си, да затвори очи и да слуша, просто да слуша без мисъл, без очакване на нещо или стремеж към друго, то той би могъл да улови момента, да се наслади истински, да открие нещо, за което е оставал сляп досега.

Това е само един конкретен пример – морето, небето, планината, вкусната храна, времето с любимия човек, кафето дори… всичко това би могло да се превърне в източник на тотално удоволствие ако не се прави просто машинално и покрай другото, а бива изживявано от цялото ни същество. По този начин човек успява поне за момент да се откъсне от ежеденвието, да забрави за всичко, дава възможност на ума и на тялото да възстановят своята хармония и да се изчистят от натрупания стрес. Хората, които не опитват или не успяват да го направят накрая достигат до момент на прегаряне и тотално изтощение.

Важно е да даваме на себе си това, което заслужаваме, да не бъдем строги със своя Аз, да усещаме тялото си – когато то има нужда от почивка и възстановяване. За съжаление това са неща, които биват пренебрегвани в повечето случаи и на които се обръща внимание чак когато положението стане непоносимо.

 

Автор: Иван Алексиев

Перфекционизмът

Перфекционизмът е доста често срещано явление сред хората днес. Стремежът да бъдеш вечно идеален във всяко едно отношение, във всяка една област от живота. Малко хора си дават сметката, че това е невъзможно и че постепенно се превръща в една непрестанна борба, от която човек никога не излиза победител, която го изморява и довежда до изтощение. Винаги ще се намери нещо, което да не бъде както трябва в работата, в семейството или в отношенията с любимия човек. Нещо повече, дори в моменти, когато другите биха определили живота си като идеален, перфекционистът винаги ще намери отново нещо, което трябва да бъде доизгладено. Някои хора до такава степен страдат от невъзможността да достигнат този абстрактен идеал, че в отговор на това развиват психични разстройства.

Въпреки това всеки перфекционист е уникален по своему. Всеки има своята собтсвена история, своето минало, детство, конфликти и несигурности. Външно видимият перфекционизъм е само опит да се разреши нещо по-дълбоко, за което често човек не иска да знае. При хората, стремящи се да бъдат идеални, стоят множество залегнали убеждения и вярвания, насадени още от ранните години, които задвижват невротичното има поведение.

Много често зад перфекционизмът се крие чувството за малоценност. Чувство, че не струваш като личност, че си по-ниско от другите в някое отношение. И това задвижва стремежът да се компенсира всичко това чрез перфектната работа, перфектното семейство, перфектата къща и тн. Чувството за малоценност се корени най-често в преживяването на отхъврляне, липса на обич и приемане от значимите други. Важно е да се отбележи, че това обективно може изобщо да не е било така, но да е субективно преживяно като отритване.

Понякога перфекционизмът е свързан повече с това да бъдеш забелязван от другите, да ти се възхищават и харесват. Желанието да се показваш. Тук проблемите настъпват най-вече ако въпреки това околните все така не те забелязват и не проявяват интерес. Това е един особен тип личност, наречен „хистеричен”, който не може да понася да остане в сянка и да не се къпе в любовта на другите. При него става въпрос за една определена незрялост и невъзможност за отказ от това да бъдеш център на внимание.

Понякога перфекционизмът е плод и на точно обратния тип личност – натрапливият. Това са всички онези хора, които непонасят липсата на ред, подреденост и йерархия. Поради това те имат нуждата всичко около тях да бъде подредено по перфектния начин, било то дрехите в гардероба или отношенията с околните. Естествената липса на ред в света ги довежда до силна тревожност и те се борят срещу нея с всички сили, отказвайки да я приемат.

Зад перфекционизмът нерядко се крие и един строг, ригиден Свръхаз. Ако човек, като дете е бил възпитаван от своите родители по такъв начин, че от него е изисквано винаги да успява на всяка цена и във всичко, той започва да интегрира в себе си този светоглед и след време сам го прилага. Ако е бил обичан и приеман единствено когато е бил успешен, а при провал е бил укоряван, то на по-късна възраст той сам не може да се примирява с провалите си. Такива хора несъзнавано се опитват да бъдат перфектни за пред строгите си родители.

Понякога перфекционизмът е и опит за отричане и бягство. Когато нищо не е перфектно във вътрешния свят на човек, той се опитва да подреди външния си такъв, за да си създаде илюзията, че няма пробелми. Хората обичат да бягат от проблемите си, защото е по-лесно и щадящо за тях. Винаги, обаче когато въпросните конфликти напомнят за себе си по някакъв начин се изпада в криза или в някаква форма на компенсация.

Причините за перфекционизмът са много и хората не бива да бъдат вкарвани в строго определени граници, нито да се лепят етикети. Но винаги, когато е налице подобно поведение, това говори за проблеми, за страх и за несигурност. Въпросът е как да бъде предразположен човек да говори за тях и да мисли, вместо да продължава да поддържа невротичните си поведения.

Автор: Иван Алексиев

Разликите между мъжа и жената психолог

В помагащите професии, каквато е и тази на психолога, всеки специалист малко или много привнася нещо от личността си в начина си на работа. Това е неизбежно в процеса на интеракция. Тук съм се постарал да разгледаме основните разлики между мъжете и жените, заети в тази област. Подчертавам все пак, че това не са задължителни характеристики на единия или  на другия пол, че винаги има изключения и че самата статия не трябва да се взема кой знае колко на сериозно.

• Мъжете психолози се реализират по-често на места, където работят с осъдени на пробация или затвор, както и в областта на криминалистиката.
• Жените психолози работят по-често с малки деца, в домове и училища.
• Жените по-често стават учители по Философски цикъл в училище, докато повечето преподаватели по Психология в университета са мъже.
• Жените преобладават в областта на клиничната психология, конуслтирането и психотерапията, но и мъжете не са напълно изключени от нея.
• Жените са по-добри психолози по природа тъй като имат естествено по-развита интуиция, по-засилена способност за емпатия и са по-наясно със собствения си емоционален свят. Мъжете се налага да компенсират това с повече теоретични знания и подготовка.
• Първите известни терапевти са били все мъже, но това е било главно поради причината, че те са били психиатри или невролози по образование, а през XIX век на жените е било забранено да учат медицина. Сред „бащите” на съвременната психология и психотерапия са Вилхем Вунт, Макс Вертхаймер, Зигмунд Фройд, Карл Г Юнг, Алфред Адлер, Ерих Фром, Джон Уотсън, Скинър и др. Първите жени в психологията са Ана Фройд (дъщеря на Зигмунд Фройд), Мелани Клайн, Карен Хорни и др.
• Клиентите почти винаги сформират „майчин пренос” към жената психолог и „бащин пренос” към мъжа. Това означава, че те проектират във взаимоотношенията си с терапевта несъзнаваните образи на своите родители. При това положение най-удачно е при проблеми с майката – жена психолог, а при проблеми с бащата – мъж психолог. Нещата, обаче не винаги са толкова опростени, а всъщност са доста по-комплексни и са намесени и двата образа.
• Жените като цяло са склонни винаги да подхождат от към по-емоционалната страна на въпроса, докато мъжете винаги остават повече на ниво рационалност. Това е минус за мъжете в много ситуации, тъй като повечето клиенти имат проблеми именно със своя емоционален свят. Понякога, обаче прекомерното затъване в афекти може да сформира по-скоро зависимост и да бъде начин да не се работи, а да се поддържа проблема.

Тази статия е на базата на мои лични наблюдения, чувствайте се добре дошли да добавите още разлики, които сте забелязали в коментарите отдолу. Не бива да забравяме, че всичко е въпрос на баланс и хармония между две крайности. Ако двата пола са двете далечни точки на една права линия, най-добрият подход е този, който се намира по средата. Както е казал Юнг всеки мъж носи по нещо женско в себе си (неговата Анима), а всяка жена по нещо мъжко (Анимус). Въпросът е не да бягаме от това и да се страхуваме, а да го интегрираме в себе си и използваме, като по този начин се постигне цялост на личността.

Автор: Иван Алексиев

Емоционална интелигентност

Безспорно всеки е чувал за коефицента на интелигентност (IQ) и за тестовете, посредством които той се измерва. Отразяващо способността ни да решаваме логически проблеми, IQ-то ни далеч не ни определя като хора и не изчерпва същността ни, защото човек не е само сбор от умствени способности и рационално мислене, той включва в себе си чувства, емоции, преживявания.

Терминът „Емоционалната интелигентност” (EQ) е въведен от Даниъл Голман и отразява способността на човек да възприема, разбира и насочва своите емоции и тези на другите. Следователно това е изключително важен аспект от личността ни, без който не можем да функционираме нормално в социума. Освен да можем да мислим, да решаваме проблеми и да взимаме решения, ние трябва да можем да разбираме и преживяванията на околните, да се свързваме с тях по начин, който да отговаря на техните нужди и да бъдем наясно със самите себе си, с нашите потребности и преживявания.

Високо EQ означава ние да можем да се справяме със своя собствен емоционален свят. Съвременният човек е изправен непрестанно пред един ключов конфликт – този между спонтанността, откритостта в отношенията с другите, себеизразяването от една страна и от друга необходимостта от мерки, правила, норми, социално желателно поведение, възпитание. Нито едната, нито другата крайност е желателна – и двете създават проблеми във взаимоотношенията. Необходимо е човек да открива баланса между тях. Но тъй като няма общовалиден отговор за това къде е баланса във всяка една различна ситуация, той трябва да бъде изобретяван отново и отново всеки път. Това е една от най-важните характеристики на EQ – да откриваш баланса откритост-учтивост.

Много хора днес не могат да се справят с тази важна задача. Причината за това се корени най-вече в обществото, в което живеем. Днес много повече се набляга на IQ-то, на логическите умствени способности. В училище се изучават предмети като математика, физика, химия, но никой не те учи какво да правиш с емоциите си. Даже напротив, на тях се гледа като на враг, като на дразнител, нарушаващ „спокойното” функциониране на съвременния човек. Емоциите са също нещо, което не е прието да се изразява, особено публично. Стига се до там, че нерядко заради едни, иначе нормални преживявания, на хората се лепват диагнози като „депресия” и те биват „атакувани” с цялата сила на психофармакологията. Пренебрегва се и холистичната връзка тяло-ум-душа и фактът, че голяма част от болестите имат емоционален корен. Като цяло обществото ни в момента е в една крайност по отношение на рационално-емоционално, а всяка крайност е лоша.

Хората, които имат нисък коефицент на емоционална интелигентност се „чудят” какво да направят със своите емоции. Те или ги пренасочват от реалния причинител към друг, или ги изразяват крайно неадекватно или не ги изразяват въобще – нещо, което стои в основата на психични и соматични болести. Такива хора имат нуждата да се научат да разбират и изразяват себе си по-добре, което е и първата стъпка към това да разбираш и другите. Това е способност, която може да бъде развита. Включването в психотерапевтични групи, където човек би могъл да изразява себе си е най-добрия вариант за работа. Психодраматичният подход тук е най-подходящ, както и всякакви други терапевтични техники, свързани със себеизразяване, с развиване на способности за комуникация, емпатия, намиране на баланс и свързване с другия.

Балансът е в основата на всичко добро, а проблемите винаги се пораждат от залитането в крайност. За съжаление днешният човек често залита в крайности и то не само в емоционален аспект. А нещата винаги са двойнствени, винаги съществува и другата, обратната гледна точка. Важното е по пътя на откриването на баланса да следваме и слушаме самите себе си и да правим нещата по начина, по който ги усещаме, а не да слушаме външни наставления, защото всеки си има своя собствена истина.

 

Автор: Иван Алексиев