Локус на контрола

Какво е локус на контрола? Когато всеки от нас се сблъска с някаква ситуация, била тя положителна и приятна или пък негативна, всеки от нас е склонен да приписва причините за нея или на себе си или на обстоятелствата. Хората, за които казваме, че притежават външен локус на контрола са тези, които смятат такива фактори като съдбата, случайността, обществото или държавата за главните „виновници” относно своята собствена съдба. Обратно – тези, които държат отговорни винаги себе си и смятат, че всичко е в техните ръце са хора с вътрешен локус на контрола. Виждаме, че това са две крайности и всеки от нас малко или много е акцентуиран в едната от двете.

Локусът на контрола е нещо, което в голяма степен ни определя като личности и което е в основата на това как ние подхождаме когато се сблъскаме с проблематична ситуация. Хората с външен локус на контрола винаги са по-неадаптивни и по-трудно справящи се, когато се сблъскат с препятствията, които животът ни предлага. Тогава те са склонни да захвърлят всичко, да изпаднат в отчаяние и в едно безплодно и безкрайно мрънкане и фатализъм. Тъй като те смятат, че нищо не зависи от техните собствени действия, то те не виждат и смисъл да се борят и да се опитват да променят нещо, а изкарват своя негативизъм и фрустрация на обстоятелствата.

Обратно, хората с вътрешен локус на контрола винаги продължават да се борят, да търсят решението, да бъдат отговорни, преди всичко пред себе си. Те не изпадат в отчаяние и не обвиняват обстоятелствата, понеже знаят, че човек трябва да бъде гъвкав и не да се опитва да нагажда околната среда към себе си, понеже това няма как да стане, а да нагодят себе си към околната среда.

За съжаление може да се направи следното наблюдение относно народопсихологията на народите в Европа. Нациите от бившия социалистически блок, от Източна Европа и включително България – за тях е характерен външният локус на контрола. Обратно – при хората от Западна Европа е характерен вътрешният локус. Това, според мен се явява една от причините „западняците” да са успели да устроят държавите си по много по-добър начин и да живеят по-добре, докато тук системата буксува. Именно защото всеки казва „От мен нищо не зависи” или „Няма оправия”, а за има някаква промяна тя трябва да дойде от самите хора. На хората им липсва вярата в себе си, вярата във възможността да промениш нещо и да задвижиш нещата.

Разбира се, като всяко нещо в психологията и тук ние не бива да гледаме едностранчиво на нещата. Понеже прекаленият вътрешен локус на контрола би могъл да доведе до други проблеми – например да поемаш вината за всичко лошо, което се случва на теб и на близките ти. Това може да бъде нещо много тежко и непоносимо. Или пък отказ да се примириш с непроменяеми обстоятелства и продължаване на предварително загубени борби. Виждаме, че никоя крайност не е добра и е необходимо да има баланс във всичко.

И последно искам да обърна внимание и на локусът на контрола като проява на защитен механизъм, познат още като „основна атрибутивна грешка”. Това е нагласата на всеки един от нас да приписва на себе си причините за хубавите и положителните резултати, а на обстоятелствата за провалите и неуспехите. Звучи много егоистично, но е нещо, което е необходимо, за да можем да запазваме чувството за висока себестойност и ненаранен нарцисизъм. Така е – хората не сме идеални, биването идеален автоматично те прави по-малко „човек” и това е нормално. Важното е да приемаме себе си такива каквито сме.

 

Автор: Иван Алексиев

Как се е появил езикът

Чудили ли сте се някога защо говорите ? Все пак това е способност с която единствено ние, хората, разполагаме. Как сме се научили да говорим ? Кога се появил езикът ?

Езикът и речта са  основни съставки на човешките взаимоотношения. Въпреки голямото внимание, което някои съвременни автори отдават на паралингвистиката, езикът и речта са феномени, които коренно са променили начинът по който  общуваме и в никакъв случай не заслужават да бъдат пренебрегвани. Благодарение на тях, човек се е научил да контролира разрушителните си пориви и импулси, и да дава израз на емоционалното си състояние. Те са социални явления.  Двете понятия са тясно свързани помежду си и зависят едно от друго. Например без способността за реч, езикът става напълно безпредметен. Най-добре това може да се види при пациенти с афазия, при които способността за реч е напълно или частично загубена следствие на поражения върху централната нервна система. Пациентите с афазия имат беден речников фонд, като най-често са запазени  по няколко думи или израза, а при по-тежките случаи писмената реч става неразбираема. От друга страна без наличието на език, речта би представлявала просто съвкупност от нечленоразделни звуци. Езикът и речта са характерни единствено за човека, като дори и най-близките до него животни не разполагат с органи, които да обезпечавт речта. Този факт буди любопитсвото на редица учени от различни области на човекознанието, които търсят причините довели до появата на езика и речта.

Съществуват различни теории за появата речта, като основно те се разделят на два различни лагера.
Първата група учени защитават тезата, че езикът се е формирал като адаптационен механизъм към променящите се условия на средата. Развитието и усложнението на трудовият процес заедно с нарастващите социални норми, са довели до появата на  примитивни форми на реч, които с времето са еволюирали. Идеята е следната : Наш прадеда, ловец, вижда елен, който иска да улови. За да предупреди партнъора си за това, той издава звук, който го предупреждава, че наблизо има елен. Един ден по време на лов, приближава гръмотевична буря, която плаши елена. Следствие на това, нашият приятел остава гладен.  Ловецът забелязва това.  С течение на времето знаковата система между отделните ловци става по-добра  и те се научават да комуникират помежду си кога приближава буря, което означава, че трябва да побързат.

Другата основна тероия издигната от Ноам Чомски и Стивън Джей Гулд, разглежда езика като субпродукт на други еволюционни процеси. Според тази теория, езикът е бил формиран следствие на настъпили промени в мозъка и появата на нови структури които са благоприятствали развитието на езика. Перата на птиците например, са субпродукт на еволюцията, като в началото те са били адаптация към студеното време и едва по-късно са станали част от летенето.

Има и други теории според, които речта и езика са се появили след наложени социо-културни инхибиции, които са забранили определени неприемливи импулси и пориви. По този начин езикът се явява един своеобразен опит да бъдат превъзмогнати ограниченията наложени от културата. Да кажем например, че някой ваш приятел успее да ви изнерви до краен предел. За примитивният човек, има само едно възможно решение на проблема – да натупа т.нар. приятел. Това естествено е свързано с доста негативни последици както за агресора, така и за останалите членове на общността, поради което с  течение на времето са били издигнати различни морални и законови забрани, които ограничават подобно поведение. Уви, въпреки строгите забрани срещу подобен вид поведение, то продължава да е доста често срещано и в наши дни. За разлика от примитивният побойник, Вие имате различни възможности за реакция в тази ситуация, една от които е хуморът например. С една безобидна шега моментално бихте туширали напрежението и натрупаната агресия. Съществуват и други защитни механизми като потискане, изтласкване, сублимация, които също биха свършили работа в ситуацията.

Езикът и речта са уникални способности, които ни позволяват да се изразяваме по един неповторим начин, характерен единствено за нас, хората. Ако обърнем малко по-голямо внимание върху начинът по който го използваме, ще открием  неподозирани истини за себе си и за останалите.

Автор : Димитър Неделчев

Психология на изкуството

Какво е изкуството? От къде идва потребността на човека да твори да създава музика, да рисува картини, да играе в театъра или да пише? Изкуството със сигурност няма кой знае каква практическа приложимост, от него няма някаква пряка, видима полза. Не можеш да се нахраниш с картините си например. И все пак едни хора творят, създават, други купуват и се възхищават на създаденото, поставят го на централно място в дома си, показват го на гостите си и му се любуват. Или си пускат новата песен на любимия изпълнител и могат да прекарат часове слушайки я отново и отново. Защо? Защо ние хората правим това? Ако сме толкова рационални и разумни защо все пак в нас стои една нужда от изкуството, която изисква своето системно задоволяване отново и отново?

Аз смятам, че преди всичко самите хора, които създават – творците, те самите имат нуждата от своята работа. Художникът има потребността да рисува, певецът да пее, а скулптурът да оформя своите статуетки. Това го няма никъде другаде в природата. Ако греша ме поправете, но не съм чувал за животни, които да окрасяват своите „домове” например. Изкуството си е чисто човешки феномен и това явно се корени в нашата по-развита психична дейност.

Ето го моето разбиране за нуждата на твореца да твори: Човекът по природа има нуждата да се себеизразява да препредава на околните информация за себе си, за своя вътрешен душвен свят, за всичко онова, което не можем да видим в него. Това в голяма степен става чрез езика, чрез думите „Мамо искам мляко” казва малкото дете и майка му му дава чашата с млякото. То е успяло посредством езика да изрази едно свое вътрешно искане, едно свое желание. Очевидно, обаче съществуват неща от такъв порядък, които са всъщност неизразими, поне не чрез езика. Езика винаги ни „предава” така да се каже, никога не можем да изразим цялата истина за нещата чрез езика, той си има своите лимити, своите ограничения. Например концепти от такъв висок порядък като любовта, живота, смъртта, идеала, щастието… тук ни идва на помощ изкуството. Изкуството помага на себеизразяването, то е средство да изкараш навън, вместо да натрупваш вътре.

Освен това изкуството е и средство за допир с несъзнаваното. Фройд е казал, че има два пътя за достигането до подсъзнанието – единият е психоанализата, а другият е изкуството. Изкуството работи със символи, със символика, там „думата” не е „нещото” – дървото не е просто дърво, а морето не се изчерпва със своят химичен състав (който включва и злато между другото). Символиката е езика на несъзнаваното. Така това, което убягва на логическата ни реч бива уловено в нашите картини, нашата музика или скулптора.

В този ред на мисли изкуството е и сублимация. То е начин да се направи нещо с деструктивните импулси в нас, които искат
своето задоволяване. Те се трансформират в дейности като писане, рисуване, и тн – сублимацията е единствения зрял и желателен защитен механизъм. Лакан нарича изкуството „синтом” – това е сложен термин, който идва от старото френско название на думата „симптом”. При Лакан „синтома” е това, което държи нашата личност цялостна и я пази от разпад и деструктуриране. Типичен пример, който дава Лакан е писателят Джеймс Джойс, който е психотичен, но успява, благодарение на своето писане да не изпадне в криза. Така, че в известен смисъл изкуството е и това, което ни държи да не изпаднем в лудостта.

А защо хората „консумират” изкуството – защо си купуват картини, защо слушат музика или ходят на театър? Според мен това е така заради една много специфична особеност на тази дейност – всеки може да припознае себе си и това, което е вътре в него в изкуството. То е изградено от символика, то не е пряко и директно както е езика. Поради това една песен например – тя докосва всеки човек, но по различен начин, защото всеки ще припознае и открие в нея себе си, своите собствени преживявания и драми. Така то ни предлага едно разтоварване една възможност да видиш, поне за момента това което е в теб извън теб. Така изкуството ни среща със самите нас и ни помага да опознаем себе си по-добре.

Изкуството се променя с промяната на времето и развитието на технологиите. Например днес изобразителното изкуство намира голямо приложение, освен в картините и в графичния дизайн или дизайнът на мебели и интериора на апартаменти. В музиката се появяват нови жанрове, всеки със своята специфика. Блогърството може би е вид изкуство също – да можеш да напишеш нещо, което е хем научно, хем достъпно, хем да звучи добре. Да балансираш тези три неща не е никак лесно, но тук като че ли нещата си остават на ниво разум и логика. Така, че пуснете си една любима песен, която ви докосва емоционално, легнете, затворете очи и се срещнете със самия себе си.

 

Автор: Иван Алексиев

Агресията

Агресията, както останалите емоционални и нагонни импулси е наследство от нашите животински прародители. В основата си тя има еволюционна роля – всеки индивид се стреми да запази съществуването си и да задоволява потребностите си и когато има опасност за него или пречка пред желанията се мобилизира за борба с врага. Днес агресията при хората е нож с две остриета. От една страна тя може да бъде сублимирана и насочена в пробивност, в социална потентност. Може, обаче да бъде и нещо много деструктивно и унищожително. Така, че един от основните проблеми на съвременния човек е какво да прави с агресивността си.

Периодът от детството между две и четири години е този, в който хората усвояват правилата, свързани с агресията – да не вредиш на околните, да не крадеш, да не убиваш и тн. Това е времето, в което се зараждат първите наченки на Свръхаз – първите правила, морал и устои. Когато това не се случи поради някакви причини или се случи, но по един крайно несъвършен начин, човек по-късно през живота си има проблеми със своите собствени импулси.

Първата група, която можем да обособим това са психопатите – хората, които не успяват да усвоят Свръхазови норми и правила. За тях това да навредиш, да убиеш не е нещо неправилно. Такива действия не им носят впоследствие чувство за срам и вина, не изпитвам емпатичност и съжаление към околните. Единственото, което би ги спряло е страхът от наказание или някаква изгода. Относно това как се формира психопатията има две основни теории – биологична, която подкрепя тезата за наследствена обусловеност и изменения в мозъка и психологична, която обяснява това с неблагоприятна семейна среда, липса на внимание, обич и сигурност в първите години.

Втората група това са хора, които са пълната противоположност на психопатите. Те изтласкват своята агресивност под натиска на един прекалено ригиден, прекалено наказващ Свръхаз. Те са възпитавани от своите родители в едно крайно послушание и подчиняемост, нещо което ги кара да свързват и най-малката проява на агресия със силно чувство за вина. Поради това те имат нуждата, чрез всякакви защитни механизми да защитават себе си от своите собствени чувства на гняв, на фрустрация и неудовлетвореност. Агресивните нагони биват задушавани, изтласквани в несъзнаваното, но това не означава, че с тях е приключено. Те могат да станат в последствие източник на множество неврози, психосоматични симптоми, депресия… дори телесни заболявания.

Третата група – това са хора, които също като втората страдат от своя прекалено наказващ и изискващ морал и вътрешни правила, които са възприети от родителите и от възпитанието. Те, за разлика от другите, обаче след като изтласкат своята агресивност, започват да я проектират и пренасочват към други обекти, а не към реалния, който я е причинил. Много често това е така поради страх и невъзможност да се изрази афектът в оригинал срещу оригиналния причинител. Типичният пример е жена, която се ядосва на шефа си, но не може да му се противопостави и затова, когато се прибере вкъщи изкарва всичко на децата си. Така има разтоварване на напрежението, но за сметка на отношенията с близките хора.

Балансът е това, което стои в основата на всичко. Крайностите винаги водят до неприятности, до неправилни решения и до невъзможността да се решават проблемите. Когато едно възпитание е прекалено едностранчиво това не е добре, защото самото възпитание не е „възпитателно” в смисъл такъв, че детето не може да сублимира своите нагони и импулси, а ги изтласква, проектира… или изобщо не възприема правилата. Така понякога ролята на психотерапията е именно във въвеждането на този липсващ баланс вътре в нас самите, който да ни помогне да преодолеем проблемите си и да станем по-гъвкави.

 

Автор: Иван Алексиев

Преносът в психотерапията

Когато терапевт и клиент работят заедно винаги се сформира много специфично отношение от страна на търсещия помощ към специалиста. Понякога това може да бъдат любовни чувства, идеализация, чувство на зависимост… друг път омраза и недоверие. Този процес се нарича „пренос” или „трансфер” и той е основен за психотерапевтичния процес. Това, което представлява той е, че пациентът пренася тук и сега във взаимоотношението си с терапевта минали ситуации и преживявания, които стоят в основата на неговата проблематика.

Преносът е открит от Зигмунд Фройд, бащата на психоанализата. Той забелязал, че в своята работа с пациенти те пренасят своите травматизми във взаимоотношението си с него. Първоначално той гледал на този процес като на вид защита, съпротива срещу лечението, но в последствие, открива, че това може да бъде всъщност мощен инструмент в ръцете на аналитика.

Преносът произтича от един друг психичен феномен, наречен от Фройд „принуда към повторение”, за която съм писал ТУК. Тя накратко може да се опише по следния начин: Всичко онова, което е изтласкано в несъзнаваното, което е болезнено и травматично, всичко онова, което не се помни се повтаря от субекта в неговите взаимоотношения с хората. Или онова, което не се помни се изиграва като на театър. Всички знаем за такива хора, които винаги попадат уж случайно в едни и същи ситуации – например в неудовлетворяваща връзка или да се окажат жертва на недоброжелател. Психоанализата винаги е подхождала със съмнение към подобни съдбовни повторения и винаги е търсила несъзнаваните подбуди, които са накарли човек, без да си дава сметка разбира се, да повтори отново.

В психотерапевтичната ситуация този процес на принуда към повторение става особено интезнивен поради неутралитета, който специалистът запазва (вижте: Терапевтът в психотерапията – Бяло платно). Това спомага да излязат наяве всички онези скрити съдържания, всички страхове, комплекси, чувсвта на малоценност или казано най-просто всичко онова, което ни тревожи и създава пробелми. Това, може би се обуславя и от вродената на човека нужда да се себеизразява, да говори за себе си и да препредава информация на другите за себе си. Когато това не може да се случи по пътя на езика по пътя на словото, това става чрез гореописаното изиграване.

Именно интерпретацията и анализът на трансфера са това, което се явява ключовата стъпка към излекуването. Пациентите са в състояние да видят тук и сега в сегашната ситуация всичко онова, което са изтласкали и което предпочитат да не знаят за себе си и за своята собствена история. Така преноса е средство за достигане на прозрение, инсайт и преодоляване на проблематиката. Затова и човек не може да се самотерапевтира дори и да е отличен терапевт. Той има нужда от един друг, който да му служи като „огледало” на самия него си.

Фройд е считал, че психоанализата е предназначена само за невротиците, тъй като психотиците не сформират трансфер. Дали това е точно така е спорно, някои считат, че психотиците също проявяват пренос, но по-специфичен. Днес психоанализата, както и някои други видове терапии работят и с психотици, но там медикаментите си остават основното средство за помощ.

Съществуват видове терапии, които не взимат в предвид преноса. Такива са поведенческата терапия и терапии, свързани по-скоро с научаване на умения и способности, отколкото работа в психодинамика. Такава е и хипнозата, макар че именно там преноса, изразяващ се в доверието и вярата в специалиста е от особено значение за успеваемостта. Такива методи отхвърлят преноса като ненаучен, тъй като не може да бъде измерен. Те, обаче забравят, че психологията, поне на този си етап на развитие не е наука от типа математика – всичко е точно и проверяемо, а за работа с емоциите и душевността се изискват по-различни подходи.

Автор: Иван Алексиев