Защо Hannibal е измислица

Предупреждение: По-долният текст съдържа спойлери, свързани с началото на историята за Ханибал Лектър!!!

Предполагам всеки е чувал за известния герой Ханибал Лектър – ексцентричният убиец психопат, който се храни с жертвите си. Някои го познават от филмите като „Мълчанието на агнетата” (The silence of the lambs), „Червеният дракон” (The red dragon), “Hannibal rising” и сравнително наскоро излезлият хорър сериал “Hannibal”, на който съм голям фен. За други е познат от книгите или от разкази на други хора. Общо взето всички знаят, че става въпрос за един високо интелигентен и изключително опасен, но пък харизматичен човек, който спокойно може да вечеря с черния ви дроб, приготвен по специална  френска рецепта.

Във филма “Hannibal rising” се разказва за детството на Ханибал и как се е превърнал в хладнокръвния психопат, който е. Накратко той се оказа сам със сестра си и с група войници в една хижа по време на Втората Световна война заклещени заради суровата зима и студа. Храната свършва и накрая гладът взима връх над войниците. Тогава те решават да изядат сестра му – травматичната случка, която се предполага че е превърнала невръстния тогава Ханибал в психопат. Впоследствие се оказва, че той самият също се е хранил от нея, как иначе би оцелял и че именно това е най-травматичният аспект от цялостната картина.

Гледайки това, се замислих все пак „Научно издържано ли е това? Наистина ли така се става психопат? Самата случка наистина е крайно травматична за едно дете и  със сигурност би довела до някакви проблеми но именно психопатия?” И след известно проучване се оказа, че това всъщност е измислица, не е научно издържано, така не се става психопат и самата история е за психологията както е фантастиката за науката.

Аз съм голям антифен и противник на биологизаторските теории в психологията. Не ми харесват идеите за наследственост, биохимия и увредени функции на мозъка. Но дори аз трябва да си призная, че психопатията е в голяма степен наследствено обусловена. Наистина съществува „ген на психопата”, който се предава от поколение на поколение и при психопатите определени части от мозъка функционират по различен начин. В дебелата 1564 страници книга „Енциклопедия психология и поведенческа наука” на 76-та страница в раздел „Антисоциална личност” е описан експеримент, проведен от П.А. Джейкъбс в Уестърн Дженерал Хоспитал в Единбург, който свързва анормалната XYY хромозомна конфигурация с агресивно антисоциално  поведение. Излиза, че 3,5% от затворниците в болницата на затвора носят хромозомната аномалия, докато сред средностатистическият мъж се среща с честота между 0,5 и 3,5 на хиляда. В по-ново време са правени множество други експерименти, които доказват тогавашните хипотези, обвързвайки гените с измененията във функционирането на мозъка и по-точно онези негови части, които отговарят за емоциите, а именно намалената мозъчна активност в областта на фронталния лоб, която отговаря за неща като емпатия и морал.

И все пак това не изчерпва нещата. Не всеки, който носи тези гени става психопат. Типичен пример е сравнително наскоро станалият известен случай с доктор Джеймс Фелън, който съвсем случайно, поглеждайки снимка от скенер на своя собствен мозък, открива именно онази намалена активност, за която писах малко по-горе. И все пак той си е един напълно социализиран човек, който никога не е имал проблеми със закона и не е проявявал антисоциално поведение. Фелън отначало не повярвал и преминал през множество изследвания включително и генетични, които потвърдили, че носи „лошият” MAO-A ген, който се свързва с агресивност, насилие и ниска емпатичност.

Защо той не е станал убиец или изнасилвач? Отговорът е – влиянието на средата. Сега чувам в представата си всички онези, които казват „Ами да! Малкият Ханибал е носил лошите гени, случила се е травматичната случка и го е отключил!” Да, но нещата не стоят точно по този начин. Психопатията се формира много по-рано, още в кърмаческата възраст на детето, така че малкият Ханибал от филма, който е видимо на 9-10 години е „малко закъснял” да стане психопат тепърва. Първите интеракции на бебето с майката са от изключителна важност за него. Целият му свят се върти около тях, около гърдата, от която то суче, която му дава сигурност. Ласката на майката, успокояващото говорене, дори миризмата на кърма са нещата, които му носят сигурност, топлота. Детето се чувства обичано от своя пръв значим обект – майката. Когато на едно малко бебе това му липсва в първите години от живота то израства в една несигурна среда, която за него е винаги застрашаваща, където за него никой не го обича, никой не проявява емпатия към него. Ако то е било неглижирано и захвърляно, ако е израснало с тази липса, то чисто и просто не може да се научи да обича, защото не е било обичано, не може да се научи на емпатия, защото към него не е подходено емпатично, не може да проявява състрадание и съжаление понеже никой не ги е проявил към него. Така то израства в един свят, където всички за него са сведени до обекти, до предмети, свят в който то се води единствени от своите егоистични подбуди и не би се замислило да използва насилие към другите, единственото което би го спряло е страхът от наказание. За него околните са като предмети и както за вас е да счупите монитора на компютъра в пристъп на ярост, така за него е да заколи човек.

Та да се върнем на Ханибал Лектър – наистина харизматичен герой, интересен и много точно е препредаден душевният живот на психопата чрез него. Но историята със изядената сестра не е теоретично издържана. Това не пречи на филма да бъде все така интересен и самата специфика на тази история ни кара да харесваме още повече главният герой, понеже той е обичал своята сестра и това му придава по-човешки облик.

Автор: Иван Алексиев