Ограниченията на образованието

Водеща роля при формирането на личността играе образователната система. Състоянието в което се намира едно общество до голяма степен зависи от начина по който то подготвя бъдещите си поколения, както и ограниченията, които може да им  създаде. За да разберем недостатъците на съвременната образователна система трябва да обърнем внимание върху нуждите на обществото, начина по който се създава мотивация, както и ограниченията, които една силно генерализирана система може да създаде.

Един от основните проблеми  в образователната система е незачитането на  индивидуалните особености на всеки ученик. Въпреки стремежа за създаването на система, която да отговаря на всички нужди, създадената система е прекалено едностранчива . След като всеки е различен е невъзможно потребностите му да бъдат задоволени по един и същ начин чрез система, която е силно генерализирана. Подобна система има ограничаващ характер върху личността на човек и не позволява развитието на  неговите потенциални способности. Една промяна в системата трябва да обърне внимание върху индивидуалните способности и различия на всеки,  а не да се опитва да впише всеки един човек като грешно парче пъзел, което не пасва. Въпреки нарастващата диференциация в образователната система, в световен мащаб продължава да се наблюдава тенденцията определени предмети да заемат водещи позиции и да се набляга върху тях – като математиката и българският език например, а други като музиката и изобразителното да биват оставяни встрани под предтескт, че са лош кариерен избор. Подобен ограничен възглед не взема предвид различните аспекти на интелекта като например социалната и емоционалната интелигентност, и слага ударение върху логическото мислене, изграждайки една логически ориентирана система. Това от своя страна води до дисбаланс между отделните аспекти на интелигентноста . Например често наблюдавано явление е хора със силно развито логическо мислене да бъдат пълни инвалиди в социално или емоционално отношение изтласквайки всеки афект, емоция или чувство в несъзнаваното си. Подобни хора се превръщат в блестящи учени, инженери, програмисти, но се провалят в „живеенето” и всяко нещо изискващо спонтанност. В същото време образователната система не обръща абсолютно никакво внимание върху останалите сфери от душевният живот на човека. Естествено не бива всички обвинения за това да се хвърлят върху образователната система, след като немалка роля в развитието на един или друг вид интелигентност, играе наследствеността. Най-малкото което може да бъде направено  е да се обърне внимание на неглижираните  части от човешката психика и те да бъдат развити чрез наличните методи от областта на педагогиката.

За да успеем да разберем по-пълно проблема залегнал зад състоянието на образованието трябва да разгледаме и нуждите на обществото, все пак образователната система има за цел да задоволи потребностите на обществото и се развива спрямо неговите изисквания. Това води до въпроса от какво се нуждае съвременното общество. Отговорът тук за жалост е доста разочароващ – потребление. Човек се е превърнал в слуга на парите и в един вечен консуматор, чието засищане е невъзможно. Той консумира  всичко що може да бъде консумирано – храна, алкохол, кино, музика, любов. Кредото на днешното поколение е „тук и сега”, незабавно удоволетворяване на потребностите без полагането на каквито и да е било усилия, като едно малко зависимо дете, което отказва да порасне . Имайки предвид  това може да се каже, че нашият съвременник живее за да потреблява, консумацията за него се е превърнала в най-висша цел, която не търпи отлагане. За да бъде подържано това свхръхпотребление е необходимо да има свръхпроизводство, което да отговоря на тези нужди. Следователно бизнеса има нужда от два типа хора – работници, който безропотно изпълняват всяка заповед  и  т.нар. „бели якички” чиято  основна функция се състои в увеличаването на капитала. Първият често изпълнява машинална работа, която не изисква особена прозорливост, а ролята му е ограничена до една единствена сфера, докато вторият има за цел да увеличи съществуващият капитал жертвайки  своите ценности и свобода през този процес . Вземайки предвид всичко това става ясно, че за да задоволи изискванията на обществото и бизнеса, образователната система трябва да произвежда работливи пчелички готови да жертват индивидуалността си без особена съпротива, което от своя страна води до създаването на система, която унищожава всяко свободно проявление на личността. Всяка грешка се наказва сурово, а на сгрешилият не се пропуска да бъде напомнено това чрез оценяващата система, чиято единствена роля е поставянето на  етикети.

На последно място си заслужава да бъдат споменати различните видове мотивация, създавани по време на възпитателния процес. Водещият начин, използван за създаване на мотивация е механизма „възнаграждение – наказание“. Принципът по който работи е много прост – носиш отличен за срока и получаваш нов лаптоп като награда, носиш тройка и получаваш шамар по непослушният задник. Мотивация от този тип не създава естествен интерес към науката и образованието, и е „goal oriented” , като средството за постигането на целта (ученето) се превръща в нещо негативно и скучно. Същевременно това създава предпоставки за развитието на консуматорски тип характер. Този тип поведение е базиран на принципа на конкуренцията. Другият основен принцип свързан с мотивацията е принципа на сътрудничество. Често именно този тип мотивация е пренебрегван от българската образователна система, за сметка на принципа на кокуренцията. Израз на такова поведение е работата в групи, която насърчава сътрудничеството, взаимното уважение и толериране. Въпреки всичко тези два типа мотивация не се взаимоизключват. Възможно  е вътре в самата група да се породят отношение на конкуренция, които да изиграят допълнителна мотивационна роля. Необходимо е двата принципа да бъдат приложени за да увеличат максимално мотивацията.

С оглед на всичко това става ясно, че една пълна промяна в образователната система изисква  промяна в обществото и израстване на ниво личност, едва тогава образователната система ще може да задоволи чисто човешките потребности.

Автор: Димитър Неделчев

Отговорността в психотерапията

Работата на психолозите и по-конкретно психотерапевтичната помощ е една много специфична и особена дейност. В същността си тя представлява чисто и просто взаимодействие между пациент и специалист, което цели да се случат определени промени в първия. Тези промени могат да бъдат както просто научаване на нови социални умения например, така и дълбоки личностни изменения – всичко зависи от школата и целите, които тя си поставя.

Тук идва един интересен въпрос – носи ли терапевтът отговорност за това дали терапията е постигнала своите цели? Трудно е да се отговори по ред причини. Първо и преди всичко психологът, в качеството си на специалист носи отговорност. Той трябва да контролира процеса и да използва уменията си по най-добрия за клиента начин. От друга страна може да се направи аналогия с медицината – ако лекарят е предписал лекарство, а пациентът не го приема, лекарят не носи отговорност за излекуването му. Тоест какво правим ако клиентът не иска да се промени, ако е заведен при психолога насила и тн. Казват, че за да се завие една крушка е необходим само един психолог, но крушката трябва да иска да бъде завита.

Съществува и моментът на несъзнаваната съпротива на лечението. Това са всички онези хора, които страдат от определени проблеми и активно търсят психологическа помощ, но същевременно на несъзнавано ниво те имат нужда от своя проблем и затова се съпротивляват на процеса. Тези съпротиви идват от пациента, но не е  правилно да го обвиняваме за тях, тъй като те се случват несъзнавано – той не ги прави нарочно. Това може да бъде например пропускане на сеанси поради забравяне (което забравяне не е случайно), избягване на болезнени теми в терапията, отричане на очевидни за околните поведенчески модели, дори проекция върху терапевта – това, което не искат да видят в себе си, те го виждат в него.

Несъзнаваната съпротива на лечението усложнява въпроса за отговорността. Тук идва майсторството и ролята на терапевта, заедно с пациента да преодолеят тези психологични механизми. Тоест в случая отговорни са и двамата.

За съжаление психологическата помощ не е математика – това е работа с невидимата материя и поради това не може да се прогнозира. От тази гледна точка отговорността на помагащия професионалист се изразява  в това да спазва определени етични стандарти. Ако клиентът проявява силни съпротиви, състоянието му се влошава, психологът е длъжен да предприеме следните действия:

1. Обсъждане заедно с пациента какво могат да променят, за да потръгне процеса.
2. Консултиране с колеги психотерапевти.
3. Ако нищо от това не помага се налага да се преустанови взаимоотношението и да се пренасочи към друг специалист.

Някои хора (и то с право) биха оспорили, че никой терапевт, дори и да вижда че нещата не вървят, не би пренасочил клиент към друг, защото ще изгуби източник на доходи. И за съжаление наистина съществуват такива психолози, които дори да не могат да помогнат експлоатират надеждата на страдащите само за да трупат пари. Бих казал, че това са хора без съвест със силно развити психопатни личностни черти. Тяхната работа се улеснява от това, че в момента няма регламентиран закон за това кой да упражнява професията на психотерапевта. Все пак за търсещите помощ съществуват ориентири. Това са на първо място членството в призната психотерапевтична организация. Освен това магистърското образование по психология не е достатъчно – необходимо е допълнително обучение в школа, както и лична психотерапия. Освен това първоначалната работа е под супервизията на по-опитен терапевт.

Истинският психотерапевт би трябвало да помага от сърце и душа, той не би трябвало да има нужда от външни закони, които да го принуждават да бъде отговорен към своята работа, а това чувство да идва отвътре. За съжаление не при всички е така, но затова пък ни е дадена интуицията. Развивайте своята интуиция.

Автор: Иван Алексиев