Какво (не) следва след смъртта

Има ли живот след смъртта и ако да какво представлява той? Това е един от най-големите въпроси на човечеството като множество религии, философски течения и модели се опитват да дадат отговор. Тази статия няма претенциите да разкрие единствената голяма и неоспоирма истина за отвъдното, а просто да очертае определени щрихи какво би било съществуването след смъртта.

За целта на нашия интелектуален експеримент ние трябва да приемем предварително идеята, че съществува дух, душа или нещо подобно, което обитава тялото само временно и след смъртта го напуска. Какво би било да бъдеш дух без тяло? Никой от нас не може да каже, защото никой от нас не е водил част от съзнателния си живот като дух без тяло. Можем, обаче, опирайки се на когнтивната психология, да кажем какво НЕ е със сигурност. Тъй като психичният ни живот се състои от четирите процеса на усещане-мислене-емоции-поведение ние ще разгледаме всеки един от тях по отделно:

Усещане:

Когато духът напусне тленното той автоматично загубва всички привилегии на това да имаш тяло. Например той вече не може да вижда околността. Поне не по начина, по който ние живите се виждаме един друг. Това е така, защото той вече няма очи, които да възприемат отразяващата се светлина, няма и мозък, който да преработва информацията и да създава субективното чувство на възприемане на образ. Така, че духовете са слепи. По аналогичен начин можем да заключим че са и глухи. Отново липсата на уши, на слухово тъпанче на мозък се явява решаваща. Всъщност духовете не притежават нито едно от петта сетива на живите хора. Така, че е погрешно да се смята, че те след смъртта ни наблюдават, слушат или възприемат по какъвто и да е начин. Възможно е, разбира се когато духът изгуби тялото всъщност да се окаже, че той има други сетива, които възприемат много по-чисто и в оригинал реалността, които сетива само са били притъпени от петте сетива на тялото. Но във всеки случай възприемането на околността няма нищо общо с това, което е сега.

Мислене:

Могат ли духовете да мислят, да преценяват ситуации, да решават проблеми, имат ли памет, помнят ли? Тук отговорът отново е отрицателен. Мозъкът си остава в умрялото тяло, което духът неблагоразумно е напуснал и сега е загубил способността си да мисли, да запомня неща, да си спомня и на базата на спомените и знанията си да взима решения… изобщо не може да извършва каквито и да е когнитивни процеси. Разбира се тук отново можем да приемем  хипотетично, че след смъртта духът се свързва с някакъв доста по-висш разум, но каквото и да представлява той няма нищо общо с мисленето такова каквото го познаваме.

Емоции:

Имат ли духовете емоции? Отново отговорът е НЕ. Мозъкът е това, което отговаря за човешките емоции, а вече стана ясно, че духовете са преди всичко безмозъчни същества. Дори да оставим биологичната основа на емоциите настрана, емоциите са преди всичко израз на нашето лично отношение към заобикалящата ни действителност. А при положение, че ние не можем да влезем в досег с нея поради липса на усещания, означава че ние не бихме имали емоционален живот като духове. Всъщност животът след смъртта би бил едно доста голямо спокойствие и тишина тъкмо както в състояние на медитация. Дали тя не ни доближава в някаква степен до подобен начин на съществуване?

Поведение:

Тук вече можем да кажем, че няма причина духовете да нямат поведение. Разбира се те нямат тяло, те нямат каквато и да е материалност, но ако съществуват под формата на една чиста енергия, то тогава няма причина те да не се придвижват в пространството например. Въпросът е какво ще определя това поведение след като всички останали компоненти, които съществуват при живите липсват.

Аз си мисля все пак, че има нещо при нас живите хора, което сякаш няма обяснение от телесното и сякаш то е това което идва от духа в нас – интуицията. Онова непосредствено въприемане на нещата без логика, без сетива, без осмисляне, без емоционални реакции… просто едно интуитивно възприемане на околността, усет, шесто чувство. Най-вероятното е след смъртта духовете де се уповават единствено на своята интуиция, която сега бива замъглявана от другите сетива, но в отвъдното се разгръща до край. И тук отново идва моята теза, че медитацията ни доближава до смъртта в този смисъл, че тя ни провокира да успокоим мисълта, емоцията, усещанията и да се вслушаме в нашето шесто чувство.

Често ние хората, когато говорим за духове им придаваме едни съвсем човешки качества като например „зъл дух” или „гневен дух” или „духовете на нашите близки, които са заедно с нас първите четиридесет дни след смъртта и скърбят заедно с нас”. Всъщност, ако има живот след смъртта, той няма нищо общо с живота сега и той наистина би бил нещо, което ние не можем да си представим по никакъв начин. А дали има живот след смъртта? Като умрем ще видим… (не в буквален смисъл защото няма да имаме очи).

 

Автор: Иван Алексиев

Идеите на бихейвиористите

Бихейвиоризмът е едно от основните течения в психологията и психотерапията. Самото му наименование подсказва начина, по който това направелние гледа на човешката психика. Етимологията на думата идва от английското behaviour – поведение. Бихейвиористите издигат на преден план поведението на човека.

Както повечето психологически възгледи и бихейвиоризма е създаден в началото на XX век. За негов създател се счита Джон Уотсън. Той отрича интроспекцията (самонаблюдението) на Вунт. Според Уотсън психологията ако се стреми да бъде наука, трябва да се ограничава само до това, което може да се види и измери обективно. Поради това когнитивните процеси (като възприятие, мислене, памет), с които се занимава Вунт не трябва да попадат в нейния фокус, тъй като не могат да бъдат измерени обективно, а се разчита единствено на субективната преценка. Единственото, което подлежи на такова измерване е поведението на човек и именно с неговото изследване се занимават бихейвиористите.

Съществуващият днес поведенчески модел в психотерапията е стъпил на тази база. Човекът е саморегулираща се биологична машина, която непрестанно приспособява своето поведение към стимулите на околната среда. Понятието психика не съществува – поведнието е единственото реално и значимо явление. Бихейвиористичният модел на човешкото поведение може да се изрази със следната проста форума: S→R или стимул → реакция. Стимулите са всички онези промени в природната и социалната среда, а реакцията е промяната в поведението, провокирана от тях.

В своите виждания Уотсън напълно абсолютизира формулата стимул-реакция. Така например в свои труд от 1925г. той отрича понятието „инстинкт” и смята, че поведнията, които изгледжат инстинктивни са социално обусловени реакции. Той не приема и идеята за унаследяване на способности, темепрамент или таланти. Уотсън разглежда дори и мисленето като тип поведение. Според него мисловните процеси се проявяват толкова слабо в мозъка, че никакви нервни импулси не достигат през моторния нерв до мускула и от там липса на реакция в мускулите и жлезите. Мисленето е просто субвоклана реч, която също е тип поведние. Когато ние сме малки нашите родители и възпитатели ни забраняват да говорим на глас и по този начин мисленето става начин за безмълвна реч.

По-късно бихейвиоризма започва да се освобождава от абсолютизирането на поведнието и средата. Например Толман променя формулата S→R с S→O→R, където O  е организма и той се явява междинна променлива.

Скинър въвежда идеята за подкреплението. То представлява награда или наказание взависимост от това дали поведнието на човек е адаптивно или дезадаптивно. Ако искаме да изградим определено поведние в хората или да премханем друго трябва просто да награждаваме правилното и да наказваме неправилното. На тази парадигма е изградена и поведенческата терапия. Според бихейвиористите грешните реакции на стимулите и неправилното подкрепление формират разстройство на поведението. Точно чрез гореописания метод то може да бъде изкоренено и заменено с по-адаптивно.

По-късно принос в поведенческата терапия оказва и канадският психолог Алберт Бандура. Според него усвояването на нови форми на поведение може да се осъществява по-просто като резултат от когнитивни процеси като възприятие, представа, мислене и въображение. Поведението не е проста детерминираност от средата. Според Бандура когнитивните процеси играят централна роля в опосредстването на поведението. Неговите изследвания служат за нов тип подход – когнитивно-поведенческа терапия.

Бихейвиоризмът има една като цяло според мен ограничена представа за същността на психиката. В стремежа си да бъде „начуна” дисциплина, той започва да дехуманизира човека, да гледа на него като на някаква машина, на която просто трябва да се подменят разни механизми. Влиянието на индивидуалната преценка и на емоциите биват подминавани под предтекста, че са ненаблюдаеми и ненаучни поради това. Но тяхното съществуване си остава факт. Под влиянието на поведенческата доктрина някои излседователи стигат до крайности. Скинър отглежда дъщеря си в изработения от него бебешки контейнер, в който грижите за децата са автоматизирани. Бихейвиоризмът му в този вид постепенно залязва и изчезва. Днес той съществува само чрез интеграцията си с когнтивните подходи към психиката.

Автор: Иван Алексиев

Как да учим по-лесно

Всички хора учат, при това от момента в който са родени до последните мигове от живота си. Придобиването на нови познания не се лимитира до ученическите и студентските години, тъй като не само че впоследствие, когато човек започне своята професионална кариера му се налага да интегрира нови умения, но и много други страни на живота, като например личните взаимоотношения непрекъснато ни налагат да учим нови и нови неща, за да се справяме с проблемите, които те ни предлагат. В тази статия, обаче аз ще акцентирам именно върху целенасоченото учене, което се случва в училищата и университетите и как то да се случва по-лесно. Всички сме се сблъсквали с този проблем – когато се готвим за изпити в университета или контролни в училище ние имаме един определен обем информация, който трябва да успеем да запомним. Когнитивната психология е тази, която изследва тези процеси и там можем да намерим отговора на въпроса – „Как да учим по-лесно?”.

Какво представлява целият процес? Всичко започва с усещането и възприятието – когнитивните процеси, чрез които се възприема информацията от околния свят. Няма да се спирам сега на разликата между тях – тя не е толкова съществена за настоящата тема. Когато тази информация постъпи в нашата краткотрайна памет за нея от тук насетне има два варианта – да се съхрани в дълготрайната памет или да се затрие и изчезне от съзнанието на човека. Информацията, която ние имаме в дълготрайната си памет е огромна по обем и е база за всички останали когнитивни процеси като мисленето, като въображението и според някои оказва влияние и върху самото възприятие. От тук следва, че ако ние искаме да имаме богато въображение, ако искаме да можем да мислим по-обширно и да сме по-креативни следва, че трябва да имаме богат запас от елемнти информация в дълготрайната ни памет, които да комбинираме. Казано по-просто трябва да имаме богата обща култура. Поради това е важно да знаем чрез какви похвати можем да оптимизираме нашето учене и то да бъде лесно, бързо и приятно.

На първо място огромна роля играят мотивите, които ни подтикват да запомним дадена информация. Ако ученикът е с нагласата, че ученето е нещо досадно, че трябва да запомня уроците единствено защото е принуден, а не защото ще му бъде полезно или защото му е интересно – то тогава самата тази нагласа ще му пречи да усвоява материала. За съжаление образователната система в България е изградена по стари методики, които причиняват в учениците подобен тип отношение. Разбира се не всичко, което учим в училище ще ни трябва, нито всичко е интересно на всеки, а го има и онзи елемент на бунтарството в юношеската възраст, когато е модерно да не се учи. Това са факти, за които няма много какво да се направи и липсата на мотивация винаги ще бъде спъваща.

Вторият важен фактор е, че трябва да се учи с разбиране. Трябва информацията, която постъпва да не се запаметява наизуст, а да се осмисля, да се разбира нейната същност, да може да бъде обяснена от учащия с негови думи. Множеството елементи информация, които ние съхраняваме в дълготрайната си памет не съществуват независимо едни от други, а са свързани посредством асоциативни логически връзки в една огромна структура. Така ако запомним нещо наизуст, без да го осмисляме или разбираме, то няма да влезе във връзка с тази структура и съответно много бързо ще бъде забравено. Обратното – когато ние учим с разбиране, новопостъпилата информация се свързва логически с останалото познание и се запазва трайно.

Третият важен фактор е повторението. „повторението е майка на знанието” са казали хората. Възприемането на информация еднократно не е достатъчно тя да бъде запаметена. Повторенията трябва да бъдат разпределени правилно във времето. Те не трябва да бъдат непосредствено едно след друго. Да вземем един прост пример – ние искаме да научим една лекция. Да кажем, че за научаването и трябва да бъде възприета седем пъти. Не би било ефективно, ако вземем и я прочетем седем пъти един след друг в един ден и след това я оставим. По-добре е ако първия ден я прочетем три пъти, на втория ден два пъти, на третия ден един път, на четвъртия не я четем, а на петия отново я прочетем един път. Това е начинът, по който би трябвало да бъдат разположени повторните четения (може гледания или слушания) на информация.

Важно е да се отбележи и следното – това, което не се използва във всекиденвния живот, дори добре начуено, постепенно се забравя с времето. Един психолог, който се е насочил и работи в областта на криминалистиката, навярно си спомня много малко от лекциите по философия, които е имал в университета, дори и тогава да ги е изучил перфектно и да си е взел изпита с шест. Това е така, защото това е познание, което той не използв, психиката го окачествява като ненужно и го затрива. Това е нормален и дори необходим процес. Неслучайно всяка наука си има множество раздели и подраздели, в които се изучава конкретното и специфичното.

И в крайна сметка ако ние искаме лесно да си взимаме изпитите трябва – първо просто да сме с идеята, че това, което учим ни е интересно и че ще ни потрябва един ден тоест да имаме силна мотивация, второ да вникваме, да разбираме вместо да наизустяваме и трето да си препорчитаме лекциите отново и отново. На мен лично ми се струва, че от трите най-същественото е първото – това, което учиш трябва да ти бъде интересно. Иначе всички опити да го запомняш ще са напразни. И в този смисъл аз подкрепям идеята децата още от началото на гимназията, тоест от девети клас да избират определена професионална насоченост и според нея да изучават засилено само част от предметите, а другите да отпаднат.

Автор: Иван Алексиев