Връзката между нарцисизма и психозата

При създаването и изграждането на психоанализата и нейните основни концепции, Фройд тръгва от своите наблюдения върху неврозите и по-точно върху хистерията. Той свързва патологичните прояви с неадекватно разтоварване на либидото. В известен смисъл може да се приеме, че цялата психоанализа се основава на идеята за либидото като енергия за живеене, енергия да обичаш и да работиш, която всеки от нас носи в себе си. Тъкмо неадекватното и разтоварване, инхибицията и конфликтите, които тя поражда са корена на психопатологията. Как стои въпросът за либидото, обаче при психозите?

Фройд си служи с легендата за Нарцис. Красив юноша от областта Беотия, намираща се в централна Гърция – син на речния бог Кефис и нимфата Лиропи, за него било предречено, че ще доживее старост само при положение, че никога не види отражението на лицето си. Бивайки особено привлекателен, Нарцис се радвал на силен женски интерес, но бил безразличен към всяка една обожателка. Веднъж, завръщайки се от лов, видял във водата своето собствено отражение и се влюбил в него. Понечил да го целуне, навел се над водата, паднал и се удавил.

Типично за древногръцките легенди, тази също носи в себе си доста наблюдаеми психологични факти. Нарцисизмът представлява инвестиция на либидото в своя собствен Аз. Фройд поделя либидото на Аз-ово либидо и обектно либидо. Азовото е насочено към самия себе си и е познато още като нарцисизъм. Обектното либидо от своя страна е насочено към външния свят към най-различни „психологични обекти“ – други хора, предмети, дейности, идеи, изкуство и тн. Според Фройд нарцистичното и обектното либидо са в икономическа връзка, тоест колкото повече либидо е инвестирано в собствения Аз, толкова по-малко остава за обектите на външния свят и обратно – колкото повече се инвестира в света, толкова по-малко в самия себе си. Това обяснява защо в легендата Нарцис е безразличен към обожателките си – за тях не остава либидо, което да се инвестира, защото той е инвестирал изцяло и само себе си.

Другият елемент от легендата – влюбването в своя образ и удавянето подсказват убийствената, себеунищожителна същност на нарцистичната инвестиция. По времето на Фройд се говори за така наречената нарцистична невроза – понятие, което днес е на път да отпадне от употреба в психиатрията и психоанализата. То се е използвало за описание на психична болест, при която либидото се оттгеля изцяло към Аза. Така то е противоположно на преносните (такива, които могат да формират пренос към психоаналитика по време на анализа) неврози, понеже там либидото се инвестира в терапевта. От нозографична гледна точка групата на нарцистичните неврози днес се покрива изцяло с функционалните психози (тези, при които симптомите не са резултат на соматично нарушение).  По-късно в своята работа Фройд ограничава идеята за нарцистична невроза само до страданията от меланхоличен тип, отговарящи днес на биполярното афективно разстойство, монополярната депресия и шизоафективното разстройство, въпреки, че при тях освен оттгеляне на либидото от света на обектите имаме и едно себеобезценяване и чувство на вина.

Нарцисизмът се приема от една страна като нормален етап от детството, който е част от развитието на човека, но отпада по-късно. Например сексуалността на малките деца е автоеротична и чак по-късно се насочва към външни обекти. Всеки човек е остава в някаква степен нарцистичен, това е нещо нормално – то служи за себесъхраняването, добрата самооценка и удовлетвореността от самия себе си. При психотичните състояния, обаче можем да забележим един краен нарцисизъм, на който личността е в такава степен подчинена, че се отрича реалността. Това е особено видно при манията за величие, при която болните приемат себе си за уникални, особено важни личности, от които зависи светът. Но нарцисизмът е налице и при параноидната шизофрения – например налудността, че си преследван или подслушван от тайните служби отново поставя болния в такава позиция – той е толкова важен и значим, че с него се занимава ЦРУ или КГБ.

Нарцистичната инвестиция дава обяснение и защо психотичните субекти рядко създават любовни взаимоотношения и семейство – няма база това да се случи, след като либидото е инвестирано изцяло в самия себе си и в своя собствен Аз.

При това положение е хубаво да се замислим за днешното общество, в което нарцисизма се поставя на пиедестал и се окуражава чрез едни медийни образи на красивите, богатите, известните, на които всички се възхищават и за които всички говорят. Появата на явлението self-и във фейсбук също е един симптом на нашия нарцисизъм, който проличава дори в самото наименование (myself – себе си). Да се надяваме, че тези социални тенденции няма да ни докарат в един момент до масова психоза.

Автор: Иван Алексиев

Приносът на Мелани Клайн към Психоанализата

Мелани Клайн е британска психоаналитичка от еврейски произход. Тя е основател на школата на „Обектните отношения” и насочва своя интерес и изследвания към най-ранните години от живота на детето. Нейните разработки хвърлят светлина върху формирането на психотичността в субекта и дават възможност за работа с шизофреници, параноици и маниакално-депресивни, а не както е било до тогава единствено с невротични пациенти.

Мелани Клайн определя две позиции, през които всеки един от нас минава през първата една година от живота си. Това са така наречените параноидно-шизоидна позиция и депресивна позиция. Всяка от тях се характеризра със свои специфични перцепции и преживявания на бебето, както и със защитните механизми, които то използва, в опит да се справи с тях.

Параноидно-шизоидната позиция заема приблизително първите четири месеца от живота на човек. Тогава ние се намираме в един свят, в който сме напълно безпомощни, в който имаме нуждата от постоянна закрила, сигурност, хранене, които майката осигурява и почти не понасяме фрустрации. Същевременно основните два движещи нагона в нас – Ерос (любов) и Танатос (смърт) действат активно и са трудно управляеми. Майката задоволява нуждите на детето, но е невъзможно тя да бъде на разположение винаги и напълно. Така се проявява един от най-архаичните защитни механизми – разцепването. Детето разцепва обекта (Майката) на добър и лош. Добрият обект е този, който храни, който присъства, когато е искан и към него се насочва ероса под формата на любов.  Лошият обект е фрустриращ и неглижиращ детето и към него се насочват деструктивните нагони на агресия и желание за унищожение. „Аз-ът” на детето също се разцепва на добър (любящ) и лош (който е гневен и унищожава), така че аспектите добър и лош да останат разделени и да не може да бъде унищожен „добрият обект”. Същевременно агресията, проявена към „лошия обект” предизвиква в детето страх от отмъщение от страна на обекта и се появяват параноични страхове, свързани с един преследващ обект, който би могъл да унищожи бебето.

Към четвъртия месец от живота, с нарастването на способността да понасяме амбивалентността (едновеременна любов и омраза) в себе си, започваме да навлизаме в Депресивната позиция. Тя достига своята кулминация към шестия месец и продължава до към края на първата година. Тогава ние спираме да разцепваме обекта на добър и лош, а започваме да възприемаме майката като един цялостен обект, който е хем обичан, хем мразен. Депресивната позиция се свързва и със загубата на чувството на омнипотентност и всемогъщество. Отначало детето смята, че добрите и лошите обекти му принадлежат и са част от него самото, докато тук вече майката се възприема като отделен обект, който например произволно влиза и излиза от стаята му и е отвъд неговия контрол. Поради това депресивната позиция се свързва с траур по загубените добри обекти.

Казахме вече, че при депресивната позиция се появява амбивалентността, едновременната любов и омраза към майката. Това поражда страхове, свързани с това, че обектът може да бъде унищожен от нашите собствени агресивни импулси, чувство за вина и желание за репарация (поправяне на въображаемо нанесените щети по обекта). Излизането от Депресивната позиция се постига тогава, когато добрият обект успее да бъде интроециран в психиката на детето стабилно и трайно.

Според Мелани Клайн психичното развитие, което се осъществява по време на депресивната позиция позволява на човек да развие способността за „символизация”, да си служи със символи. Способността да разграничаваме символа (за обекта) от самия обект не присъства в параноидно-шизоидната позиция. При нея не се прави разлика между вътрешните въображаеми обекти и външните реални обекти (например представата за гърдата и нейното реално присъствие). За Клайн самият символизъм е средство на Аз-а да се справи с тревожностите и страховете, породени от амбивалентността. Това е и основната разлика между невротичната и психотичната структура на личността – невротикът умее да си служи със символи, докато психотикът не прави разлика между символ и символизирано.

Според Мелани Клайн човек не напуска трайно нито параноидно-шизоидната, нито депресивната позиция и на по-късен етап в живота е възможен регрес към някоя от двете. По-архаичният регрес към Параноидно-шизоидната позиция активира такива защитни механизми като разцепване на Аз-а, проекция и интроекция. От там идва и произходът на шизофренията (шизофрения от гръцки означава „разцепване на душата”) и параноята (страхът от преследване). Регресът към Депресивната позиция се свързва с маниакално-депресивната психоза, при която също се срещат траурът, вината, амбивалентността.

Мелани Клайн, счита, че проблеми, възникнали по време на една от двете позиции, водят до фиксация в нея, която е базата за по-късен регрес и активирането на психоза. За разлика от Фройд, тя определя началото на Едиповия комплекс именно през депресивната позиция, когато вече детето е способно да установява връзки с „цялостни” личности. Нейните разработки като цяло се превръщат в основата, върху която психоанализата си изгражда подход за работа с психотични пациенти, който цели стабилизация и поддържане на функционирането съвместно с медикаментозна терапия.

Автор: Иван Алексиев

Използвана литература:

http://www.academia.edu/1153614/The_Paranoid-Schizoid_and_Depressive_Positions_in_the_Object_Relations_theory_of_Melanie_Klein?login=&email_was_taken=true

http://www.melanie-klein-trust.org.uk/paranoid-schizoid-position

http://www.melanie-klein-trust.org.uk/depressive-position

Нищото

Някога опитвали ли сте да си представите какво е „нищото”? Трудно е нали? Тази трудност не е случайна. Тя се определя от факта, че нашият ум си служи с един резерв от обекти и явления, които комбинира по най-различни начини и това е базата, на която мисли, представя си сцени или изобретява иновации. А „нищото” не фигурира в този резрев. Хората реално никога не се сблъскват с него. Още по време на вътреутробното си развтитие ние вече имаме частично развити сензорни способности и възприемаме околната действителност. Така че още от самото начало на съществуването ни ние винаги сме потопени в нещо, било то и елементарни усещания. През живота ни ние никога не се сблъскваме с нищото следователно то не е нещо, което можем да си представим. Така, че за нас да отговорим на въпроса „Какво е нищото?” е непосилно.

Хората, обаче (или по-точно част от тях) винаги са имали стремежа да изследват непознатото за тях, да откриват новото. Един от опитите ни да се докоснем до „нищото” се изразява в така наречените „контейнери за сензорна депривация”. Това представляват кутии, достатъчни по големина за да поберат човешко тяло, като пространството вътре в тях е напълно изолирано от външните светлина и шум. Там човек попада в пълен мрак и тишина. За да може буквално да се изключат и петте сетива, в помещението има вода с висока соленост и температура, близка до тази на човешкото тяло, така че човек ляга върху нея и започва да плува, не усещайки нито допир, нито топлина или студ. За вкусовите и обонятелни рецептори също липсва стимулация и по този начин, за който се намира вътре настъпва тотален сензорен глад.

Интересни са последиците върху човешката психика от това преживяване на „нищо”. Те включват както незначителни феномени като например чувство на сърбежи по тялото или обостряне на някои усещания, така и симптоми, наподобяващи психоза като халюцинации, параноя, страх и депресия.

Изследователи от Лондонския Университетски Колеж са провели следния експеримент –  двеста доброволци попълват въпросник, даващ информация относно склонността на нормални хора към преживяване на халюцинации. От тях те избират девет, които дават резултати в горните двадесет процента на скалата и десет от долните двадесет процента. След това те биват поставени един по един в състоянието на пълна изолация, което описахме по-горе. Изследваното лице прекарва там в продължение на петнадесет минути, след което споделя за преживяванията си. Много от тях съобщават за халюцинации, депресивни преживявания и параноя. Странното в случая е, че въпреки това никой от тях не е пожелал да напусне по-рано. От деветимата доброволци с висока склонност към психотични симптоми, шестима са съобщили за виждане на обекти, които ги няма, петима са халюцинирали лица, а двама споделят за чувство на злокобно присъствие. Десетимата участници с ниски показатели по скалата също са съобщили за делюзии и халюцинации, но в по-малка степен.

Януари 2008-ма година по документалното предаване Horizon, излъчващо се по BBC, тръгва експеримент, наречен „Пълна изолация” (Total isolation). Шестима доброволци са затворени в бункер, намиращи се в пълна тъмнина за продължение от четиридесет и осем часа. Преди да влязат, те попълват психологически тестове, изследващи когнитивни процеси като визулана памет, преработка на информацията, вербални способности, както и склонност към внушяемост. По време на престоя си вътре, те изгубват ориентацията за време, появяват се звукови и зрителни халюцинации. Когато излизат, техните умствени възможности са изключително намалени. На един от изследваните способността за запомняне е спаднала с 36%. Интересно е, че при мъжете, за разлика от жените, се е увеличила и внушяемостта.

Един от изследователите в първия описан експеримент, Оливър Мейсън, счита, че подобни експерименти доказват идеята, за същността на прозихода на халюцинациите – мозъкът се обърква и разпознава източника на собствените си мисли като идващ от вън, а не от вътре. Според други, психиката ни е свикнала да се намира в състояние, в което по дефиниция е стимулирана от вън и когато попадне в среда, в която няма нищо, тя сама си създава стимули.

Във всеки случай сигурно е едно – човек не е създаден за „нищото”, естествената му среда не е тази, в която цари мрак и тишина. Това е много логично като се има в предвид, че сме се развивали и еволюирали в една свръхстимулираща среда, в която пропускът на най-малкия шум може да ни коства живота. От друга страна, обаче се смята, че контейнерите за сензорна депривация могат да имат терапевтичен ефект – те ни помагат да се абстрахираме от външното и да се насочим към самите себе си и това, което се случва вътре в нас. Дали бихте искали да влезете в тях преценете сами.

Автор: Иван Алексиев

Видео в youtube – откъс от предаването Total Isolation.

Преносът в психотерапията

Когато терапевт и клиент работят заедно винаги се сформира много специфично отношение от страна на търсещия помощ към специалиста. Понякога това може да бъдат любовни чувства, идеализация, чувство на зависимост… друг път омраза и недоверие. Този процес се нарича „пренос” или „трансфер” и той е основен за психотерапевтичния процес. Това, което представлява той е, че пациентът пренася тук и сега във взаимоотношението си с терапевта минали ситуации и преживявания, които стоят в основата на неговата проблематика.

Преносът е открит от Зигмунд Фройд, бащата на психоанализата. Той забелязал, че в своята работа с пациенти те пренасят своите травматизми във взаимоотношението си с него. Първоначално той гледал на този процес като на вид защита, съпротива срещу лечението, но в последствие, открива, че това може да бъде всъщност мощен инструмент в ръцете на аналитика.

Преносът произтича от един друг психичен феномен, наречен от Фройд „принуда към повторение”, за която съм писал ТУК. Тя накратко може да се опише по следния начин: Всичко онова, което е изтласкано в несъзнаваното, което е болезнено и травматично, всичко онова, което не се помни се повтаря от субекта в неговите взаимоотношения с хората. Или онова, което не се помни се изиграва като на театър. Всички знаем за такива хора, които винаги попадат уж случайно в едни и същи ситуации – например в неудовлетворяваща връзка или да се окажат жертва на недоброжелател. Психоанализата винаги е подхождала със съмнение към подобни съдбовни повторения и винаги е търсила несъзнаваните подбуди, които са накарли човек, без да си дава сметка разбира се, да повтори отново.

В психотерапевтичната ситуация този процес на принуда към повторение става особено интезнивен поради неутралитета, който специалистът запазва (вижте: Терапевтът в психотерапията – Бяло платно). Това спомага да излязат наяве всички онези скрити съдържания, всички страхове, комплекси, чувсвта на малоценност или казано най-просто всичко онова, което ни тревожи и създава пробелми. Това, може би се обуславя и от вродената на човека нужда да се себеизразява, да говори за себе си и да препредава информация на другите за себе си. Когато това не може да се случи по пътя на езика по пътя на словото, това става чрез гореописаното изиграване.

Именно интерпретацията и анализът на трансфера са това, което се явява ключовата стъпка към излекуването. Пациентите са в състояние да видят тук и сега в сегашната ситуация всичко онова, което са изтласкали и което предпочитат да не знаят за себе си и за своята собствена история. Така преноса е средство за достигане на прозрение, инсайт и преодоляване на проблематиката. Затова и човек не може да се самотерапевтира дори и да е отличен терапевт. Той има нужда от един друг, който да му служи като „огледало” на самия него си.

Фройд е считал, че психоанализата е предназначена само за невротиците, тъй като психотиците не сформират трансфер. Дали това е точно така е спорно, някои считат, че психотиците също проявяват пренос, но по-специфичен. Днес психоанализата, както и някои други видове терапии работят и с психотици, но там медикаментите си остават основното средство за помощ.

Съществуват видове терапии, които не взимат в предвид преноса. Такива са поведенческата терапия и терапии, свързани по-скоро с научаване на умения и способности, отколкото работа в психодинамика. Такава е и хипнозата, макар че именно там преноса, изразяващ се в доверието и вярата в специалиста е от особено значение за успеваемостта. Такива методи отхвърлят преноса като ненаучен, тъй като не може да бъде измерен. Те, обаче забравят, че психологията, поне на този си етап на развитие не е наука от типа математика – всичко е точно и проверяемо, а за работа с емоциите и душевността се изискват по-различни подходи.

Автор: Иван Алексиев