Приносът на Мелани Клайн към Психоанализата

Мелани Клайн е британска психоаналитичка от еврейски произход. Тя е основател на школата на „Обектните отношения” и насочва своя интерес и изследвания към най-ранните години от живота на детето. Нейните разработки хвърлят светлина върху формирането на психотичността в субекта и дават възможност за работа с шизофреници, параноици и маниакално-депресивни, а не както е било до тогава единствено с невротични пациенти.

Мелани Клайн определя две позиции, през които всеки един от нас минава през първата една година от живота си. Това са така наречените параноидно-шизоидна позиция и депресивна позиция. Всяка от тях се характеризра със свои специфични перцепции и преживявания на бебето, както и със защитните механизми, които то използва, в опит да се справи с тях.

Параноидно-шизоидната позиция заема приблизително първите четири месеца от живота на човек. Тогава ние се намираме в един свят, в който сме напълно безпомощни, в който имаме нуждата от постоянна закрила, сигурност, хранене, които майката осигурява и почти не понасяме фрустрации. Същевременно основните два движещи нагона в нас – Ерос (любов) и Танатос (смърт) действат активно и са трудно управляеми. Майката задоволява нуждите на детето, но е невъзможно тя да бъде на разположение винаги и напълно. Така се проявява един от най-архаичните защитни механизми – разцепването. Детето разцепва обекта (Майката) на добър и лош. Добрият обект е този, който храни, който присъства, когато е искан и към него се насочва ероса под формата на любов.  Лошият обект е фрустриращ и неглижиращ детето и към него се насочват деструктивните нагони на агресия и желание за унищожение. „Аз-ът” на детето също се разцепва на добър (любящ) и лош (който е гневен и унищожава), така че аспектите добър и лош да останат разделени и да не може да бъде унищожен „добрият обект”. Същевременно агресията, проявена към „лошия обект” предизвиква в детето страх от отмъщение от страна на обекта и се появяват параноични страхове, свързани с един преследващ обект, който би могъл да унищожи бебето.

Към четвъртия месец от живота, с нарастването на способността да понасяме амбивалентността (едновеременна любов и омраза) в себе си, започваме да навлизаме в Депресивната позиция. Тя достига своята кулминация към шестия месец и продължава до към края на първата година. Тогава ние спираме да разцепваме обекта на добър и лош, а започваме да възприемаме майката като един цялостен обект, който е хем обичан, хем мразен. Депресивната позиция се свързва и със загубата на чувството на омнипотентност и всемогъщество. Отначало детето смята, че добрите и лошите обекти му принадлежат и са част от него самото, докато тук вече майката се възприема като отделен обект, който например произволно влиза и излиза от стаята му и е отвъд неговия контрол. Поради това депресивната позиция се свързва с траур по загубените добри обекти.

Казахме вече, че при депресивната позиция се появява амбивалентността, едновременната любов и омраза към майката. Това поражда страхове, свързани с това, че обектът може да бъде унищожен от нашите собствени агресивни импулси, чувство за вина и желание за репарация (поправяне на въображаемо нанесените щети по обекта). Излизането от Депресивната позиция се постига тогава, когато добрият обект успее да бъде интроециран в психиката на детето стабилно и трайно.

Според Мелани Клайн психичното развитие, което се осъществява по време на депресивната позиция позволява на човек да развие способността за „символизация”, да си служи със символи. Способността да разграничаваме символа (за обекта) от самия обект не присъства в параноидно-шизоидната позиция. При нея не се прави разлика между вътрешните въображаеми обекти и външните реални обекти (например представата за гърдата и нейното реално присъствие). За Клайн самият символизъм е средство на Аз-а да се справи с тревожностите и страховете, породени от амбивалентността. Това е и основната разлика между невротичната и психотичната структура на личността – невротикът умее да си служи със символи, докато психотикът не прави разлика между символ и символизирано.

Според Мелани Клайн човек не напуска трайно нито параноидно-шизоидната, нито депресивната позиция и на по-късен етап в живота е възможен регрес към някоя от двете. По-архаичният регрес към Параноидно-шизоидната позиция активира такива защитни механизми като разцепване на Аз-а, проекция и интроекция. От там идва и произходът на шизофренията (шизофрения от гръцки означава „разцепване на душата”) и параноята (страхът от преследване). Регресът към Депресивната позиция се свързва с маниакално-депресивната психоза, при която също се срещат траурът, вината, амбивалентността.

Мелани Клайн, счита, че проблеми, възникнали по време на една от двете позиции, водят до фиксация в нея, която е базата за по-късен регрес и активирането на психоза. За разлика от Фройд, тя определя началото на Едиповия комплекс именно през депресивната позиция, когато вече детето е способно да установява връзки с „цялостни” личности. Нейните разработки като цяло се превръщат в основата, върху която психоанализата си изгражда подход за работа с психотични пациенти, който цели стабилизация и поддържане на функционирането съвместно с медикаментозна терапия.

Автор: Иван Алексиев

Използвана литература:

http://www.academia.edu/1153614/The_Paranoid-Schizoid_and_Depressive_Positions_in_the_Object_Relations_theory_of_Melanie_Klein?login=&email_was_taken=true

http://www.melanie-klein-trust.org.uk/paranoid-schizoid-position

http://www.melanie-klein-trust.org.uk/depressive-position

Теориите на Доналд Уиникът за преходния обект и достатъчно добрата майка

Доналд Удс Уиникът е британски лекар, педиатър и психоаналитик. Той е особено влиятелен в британската школа на „обектните отношения”. Уиникиът въвежда термини като „преходен обект” и „достатъчно добра майка”, които имат значение за психоаналитичния възглед върху най-ранното детско развитие.

Според него в началото на човешкия живот най-важна роля играят именно взаимоотношенията на детето с майката. Това е етап, в който ние все още не можем да разграничаваме това, което сме ние самите, от това, което е извън нас и което ни заобикаля. Все още не съществува диференциацията между „мен” и „не мен” обекти. Съответно първият значим обект за детето е „гърдата на майката” – тук се има впредвид не толкова реалната гърда, а по-скоро чувството на грижа, закрила, хранене и внимание. Тъй като в този най-ранен етап от живота ние не разграничаваме мен от не мен обектите, бебетата считат „гърдата” за обект, който е част от тях, който им принадлежи и който е винаги на разположение. Именно с това се свързва и идеята на Уиникът за „достатъчно добрата майка” – тази майка, която успява в началото на живота на своето дете да му създаде илюзията за всемогъщество над гърдата, която никога не липсва и го задоволява винаги и напълно.

На един малко по-късен етап, обаче е необходимо майката да започне постепенно да фрустрира бебето. В началото разделите трябва да са кратки и винаги да се създава впечетление, че те имат край. Така детето започва да си създава представа за гърдата като „външен” обект, който не му принадлежи и постепенно изгубва чувството за всемогъщество. По този начин се развива и способността за фантазиране – когато гърдата липсва, детето започва да се осланя на своето въображение, да си представя, че тя е там и така да се справя с понасянето на фрустрацията. Непълното адаптиране към нуждите на детето от страна на майката довежда и до амбивалентни чувства – обектът е хем обичан, защото задоволява потребностите, хем мразен, защото не ги задоволява винаги и напълно. Това поражда страхове, свързани с унищожението на обекта или с отмъщение от страна на обекта за проявената агресивност.

С постепенното интегриране в детската психика на идеята за гърдата като външен обект, започват да се създават и отношенията с така наречените „преходни обекти”. Това се случва някъде между шестия и дванадесетия месец от живота. Този обект е много специфичен, тъй като той обитава така нареченото от Уиникът „междинно пространство” – тоест не се преживява като част от „мен”, но не е и напълно външен обект. Тази роля биха могли да играят най-разнообразни предмети – най-често това е някакъв тип играчка като плюшено мече. Отношенията с преходния обект се характеризират с някои особености:

1. Детето си приписва права върху обекта и родителите се съгласяват с това.
2. Детето обича, но и поврежда преходния обект. От изключителна важност е предметът да „оцелява” след проявите на агресия.
3. Обектът не бива да бъде променян по никакъв начин, освен със съгласието на бебето.
4. Предметът трябва да дава илюзията за топлина и близост.

В определен момент преходният обект играе изключителна важност и дори е възможно да надминава майката по значимост. Той е от особена значимост в определени моменти за детето като например преди заспиване или в ситуации на тревожност. По-късно, обаче той бива „дезинвестиран” и изоставен като непотребен.

Развиването на отношенията с преходни обекти се разглежда и като първата „символизация” в живота на човека. Това е способността да си служим със символи, да правим разлика между символ и символизирано. Преходният обект се явява символ на гърдата, която вече се преживява като нещо външно, неподлежащо на контрол и съответно изгубено. Така амбивалентните чувства на обич и омраза се пренасочват към него.

В хода на нормалното развитие, децата изоставят своите преходни обекти. Това става без процес на скръб и траур, а е по-скоро вследствие от това, че детето се научава на други начини, посредством които да се успокоява и да се свързва с обектите. Все пак е възможно първоначалната мека играчка да остане още дълго време необходима в моментите на заспиване, тревожност и самота. Някои деца заменят първия избран обект с друг или с някакви ритуални движения.

Уиникът открива еквивалент на преходния обект при възрастните и това е именно културният живот. За него това се явява едно междинно пространство, разположено между вътрешния и външния свят. Там се намират преживявания, свързани с музиката, изкуството, религията, философията, творческата и научната дейност. Английският психотерапевт Робът Иънг открива аналогия между преходните обекти в детството и предметите в живота на зрелия човек, които имат подобно успокоително качество. Това са предметите, към които някои хора се пристрастяват като например преносимия компютър или телефона. Те функционират като любими „плюшени мечета” за възрастния, които допринасят за преживяване на преходно удовлетворение.

Автор: Иван Алексиев

Използвани източници:

http://www.dinamika-sofia.com/focus_object.html

http://www.nbu.bg/PUBLIC/IMAGES/File/antropologiq_03/66.pdf