Тревожност и паник атаки

Невротичните разстройства са една от най-често срещаните психологически проблематики в съвременното общество. Почти сигурно е, че всеки един от вас или е получавал поне веднъж в живота си паническа атака или познава човек, който е получавал. Тревожността е нормална човешка емоция, но когато прелее определени граници и когато започне да се появява без обективни причини човек трябва да се замисли за необходимостта от специализирана помощ.

Какви са симптомите на паническото разстройство? Те са смесица от емоционални, телесни, когнитивни и поведенчески. Изразяват се най-вече в субективното чувство на страх, тревога, паника. Появяват се множество телесни симптоми, свързани с тях – сърцебиене, изпотяване, замайване, гадене, разстройство, задух. Често човек започва да се стреми да напусне ситуацията, в която се намира, започва да избягва определени места, на които по-рано са се случвали паник атаките. Цялата гама от негативни емоционални преживявания повлиява и на мисловния процес – появяват се плашещи мисли, свързани със страх от смъртта, страх от полудяване и всякакви подобни фатални сценарии.

Освен под формата на паник атаки, тревожността може да се проявява и по по-различен начин. Вместо картки интензивни периоди на силна паника, човек може да страда от слаба но продължителна във времето тревожност, което се нарича ГАД (Генерализирано тревожно разстройство).

Много често, когато симптомите се появят за пръв път, човек, не виждайки обективна причина за преживяването на тревога се фокусира върху телесните симптоми. Така той започва да си мисли за телесни заболявания, които причиняват соматичните оплаквания. В такива случаи, обаче лекарите не откриват причина за симптомите – органите са здрави. Тогава става ясно, че се касае за тревожност.

Понякога, но не винаги, психиката използва един свои механизъм, за да се справи с тревожността. Тъй като тя идва без реална обективна причина, човекът започва да „закача” своята тревожност за обекти и ситуации от реалността – например да се намираш на място с много хора, да се намираш в тесни затворени пространства, да шофираш или да излизаш от вкъщи. Това е и механизма на фобиите. Една фобия позволява на човек да избягва обекта, провокиращ тревогата и така да запазва своя комфорт, макар и често на прекалено висока цена. В други случаи пък психиката изработва „ритуал”, чрез който паниката да бъде спирана. Това пък стои в основата на ОКР (Обсесивно-компулсивно разстройство).

Какво стои в основата на тревожните разстройства? Съществуват множество мнения по този въпрос, като все пак можем да определим три основни парадигми, които подхождат по съответния на техните разбирания начин за лечение, като трите не се взаимоизключват, а по-скоро допълват. Съществуват и множество спекулации и целта на тази статия е именно да ги разбие и да даде правдива информация на нуждаещите се как да се справят със своя проблем. Паник атаките са напълно преодолими ако се предприемат нужните мерки.

 

Първият обяснителен модел за тревожността е биологичният:

Основната идея е, че зад тревожността стои химичен дисбаланс в мозъка, който трябва да бъде коригиран чрез медикаменти. За лечението на тревожността, психофармакологията предлага два основни класа лекарства – антидепресанти и бензодиазепини. Антидепресантите не създават зависимост и поради това могат да се прият дълго и редовно. Те имат странични ефекти, които обикновено отшумяват през първите седмици от лечението. За сметка на това те действат на приницпа на „натрупване” и ефектът от тях може да се забележи чак след 2-3 седмици. Те действат като регулират нивото на серотонина и на норадреналина.

Бензодиазепините са единственият клас лекарсвта, изпозлван в психиатрията, към които се създава зависимост. Те могат да донесат моментно успокоение на човек веднага, след като ги е приел. Лошото е, че при тях се създава зависимост и не бива да се приемат дълго и редовно. Безндодиазепиновата абстиненция е сравнима с хеориновата.

 

Вторият обяснителен модел за тревожността е когнитивно-поведенческият възглед:

Тъй като човешкият психичен живот се състои от три елемента – когнитивен, емоционален и поведенчески и тези три елемента взаимно си въздействат и взаимоусилват, то лечението на тревожността преминава през работа с – мислите, емоциите и поведението. Когато искаме да повлияем на паниката особено ефективни се оказват техниките за релаксация. Те включват отпускане на мускулите на тялото, забавяне на дишането и визуализация на позитивни представни картини. Това довежда до отпускане и намаляване на тревогата. Друга основна парадигма на КПТ е „Начинът, по който мислиш е начинът, по който се чувстваш”. Това означава, че е необходимо да се работи и с мисловните процеси, някои от които протичат автоматично съвсем на границата на осъзнатостта, като целта е да се деструктурират негативните и фаталистични когнитивни изкривявания и да се заменят с нови, по-позитивни, които не предизвикват тревога. КПТ включва и чисто поведенчески техники, най-вече когато става въпрос за поведението. На принципа награда за „правилното” поведение и наказание за „неправилното”. Например ако човек избягва да влиза в асансьор заради тревожността, то той бива окуражаван да прави точно това.

 

Третият обяснителен модел за тревожността е психодинамичният: Той постулира, че всъщност причина за тревожността съществува, просто тя остава извън съзнанието на субекта. Тоест тя е несъзнавана. Именно този модел на помощ, изразяващ се не единствено в Психоанализата, а и в методи като Психодрамата, Позитивната психотерапия, Арт терапията се насочва към изследване на несъзнаваното и на причините, които са довели до появата на тревожността. Оказва се, че ситуациите, в които човек получава тревожност, мислите, които го спохождат, когато е под нейното влияние и всякакви подобни неща всъщност по асоциативен път метафорично показват несъзнавания конфликт. Този тип помощ е пълната противоположност на лекарствата – там човек е в ролята на „пациент” и остава по-скоро пасивен, докато тук той е доста активно включен в процеса на откриване, осъзнаване и преработване на несъзнавания конфликт. Това е и доста по-продължителен процес от КПТ, тъй като човек проявява съпротиви, когато някой започне да се рови в несъзнаваното му. Затова пък, много често при спирането на лекарствата и при КПТ симптомите се връщат или пък приемат различна форма, тъй като не е работено в дълбочина.

Виждаме, че при лечението на тревожността всичко е въпрос на компромис между време, пари и дълбочина. Не всеки има ресурса да работи психодинамично, а може би и не винаги е нужно. Важното е тези три основни подхода да се диференцират от псевдопсихологията, която се опитва да изземва ролята на научната психология и да печели пари от надеждата на хората. Очакваме вашите отзиви коментари и критики (и в блога не само във фейсбук :) ).

 

Автор: Иван Алексиев

Идеите на бихейвиористите

Бихейвиоризмът е едно от основните течения в психологията и психотерапията. Самото му наименование подсказва начина, по който това направелние гледа на човешката психика. Етимологията на думата идва от английското behaviour – поведение. Бихейвиористите издигат на преден план поведението на човека.

Както повечето психологически възгледи и бихейвиоризма е създаден в началото на XX век. За негов създател се счита Джон Уотсън. Той отрича интроспекцията (самонаблюдението) на Вунт. Според Уотсън психологията ако се стреми да бъде наука, трябва да се ограничава само до това, което може да се види и измери обективно. Поради това когнитивните процеси (като възприятие, мислене, памет), с които се занимава Вунт не трябва да попадат в нейния фокус, тъй като не могат да бъдат измерени обективно, а се разчита единствено на субективната преценка. Единственото, което подлежи на такова измерване е поведението на човек и именно с неговото изследване се занимават бихейвиористите.

Съществуващият днес поведенчески модел в психотерапията е стъпил на тази база. Човекът е саморегулираща се биологична машина, която непрестанно приспособява своето поведение към стимулите на околната среда. Понятието психика не съществува – поведнието е единственото реално и значимо явление. Бихейвиористичният модел на човешкото поведение може да се изрази със следната проста форума: S→R или стимул → реакция. Стимулите са всички онези промени в природната и социалната среда, а реакцията е промяната в поведението, провокирана от тях.

В своите виждания Уотсън напълно абсолютизира формулата стимул-реакция. Така например в свои труд от 1925г. той отрича понятието „инстинкт” и смята, че поведнията, които изгледжат инстинктивни са социално обусловени реакции. Той не приема и идеята за унаследяване на способности, темепрамент или таланти. Уотсън разглежда дори и мисленето като тип поведение. Според него мисловните процеси се проявяват толкова слабо в мозъка, че никакви нервни импулси не достигат през моторния нерв до мускула и от там липса на реакция в мускулите и жлезите. Мисленето е просто субвоклана реч, която също е тип поведние. Когато ние сме малки нашите родители и възпитатели ни забраняват да говорим на глас и по този начин мисленето става начин за безмълвна реч.

По-късно бихейвиоризма започва да се освобождава от абсолютизирането на поведнието и средата. Например Толман променя формулата S→R с S→O→R, където O  е организма и той се явява междинна променлива.

Скинър въвежда идеята за подкреплението. То представлява награда или наказание взависимост от това дали поведнието на човек е адаптивно или дезадаптивно. Ако искаме да изградим определено поведние в хората или да премханем друго трябва просто да награждаваме правилното и да наказваме неправилното. На тази парадигма е изградена и поведенческата терапия. Според бихейвиористите грешните реакции на стимулите и неправилното подкрепление формират разстройство на поведението. Точно чрез гореописания метод то може да бъде изкоренено и заменено с по-адаптивно.

По-късно принос в поведенческата терапия оказва и канадският психолог Алберт Бандура. Според него усвояването на нови форми на поведение може да се осъществява по-просто като резултат от когнитивни процеси като възприятие, представа, мислене и въображение. Поведението не е проста детерминираност от средата. Според Бандура когнитивните процеси играят централна роля в опосредстването на поведението. Неговите изследвания служат за нов тип подход – когнитивно-поведенческа терапия.

Бихейвиоризмът има една като цяло според мен ограничена представа за същността на психиката. В стремежа си да бъде „начуна” дисциплина, той започва да дехуманизира човека, да гледа на него като на някаква машина, на която просто трябва да се подменят разни механизми. Влиянието на индивидуалната преценка и на емоциите биват подминавани под предтекста, че са ненаблюдаеми и ненаучни поради това. Но тяхното съществуване си остава факт. Под влиянието на поведенческата доктрина някои излседователи стигат до крайности. Скинър отглежда дъщеря си в изработения от него бебешки контейнер, в който грижите за децата са автоматизирани. Бихейвиоризмът му в този вид постепенно залязва и изчезва. Днес той съществува само чрез интеграцията си с когнтивните подходи към психиката.

Автор: Иван Алексиев